Скъпи братя и сестри, нека Господ да ви дари мир! Един млад, много способен държавен служител, на когото много му вървяло в живота, наслаждавал от това да кара новия си автомобил «Мерцедес». Карал доста бързо. Наблюдавал с дясното си око децата, които крояха нещо между редовете от автомобили пред него. Струвало му се, че е забелязал нещо необикновенно, затова и намалил скоростта. Когато наближил децата, те се скрили. Не забелязал даже кога към него полетяла една тухла, която се ударила в дясната врата на автомобила. Инстинктивно натиснал спирачки, изскочил бесен от атвомобила си и се насочил към мястото, където били децата. Хванал онова, което било най-близо до него, притиснал го до автомобила и му изкрещял: »Видя ли какво направи? Това е новата ми кола, знаеш ли колко ще трябва да платиш за това?» Момчето, задавено от сълзи, извикало с тревожен глас: «Господине, моля да ми помогнете… Моля ви, не знаeх какво да направя и затова хвърлих тухлата, понеже никой не искаше да спре». Уплашено, със сълзи на очите, момчето му показало лежащoто при друг автомобил дете. „Това е моят по-голям брат. Той е инвалид и падна от количката, а аз не мога да го повдигна. Твърде тежък e. Дали бихте могли да ми помогнете, господине?» - помолило шофьора плачещо момче. Дълбоко трогнат от необикновенната ситуация, служителят вдигнал лежащия инвалид, усещайки как в гърлото му се свива от срам и съчувствие. Погледнал автомобила си и видял, че всъщност щетите не са големи, освен няколкото малки драскотии. Хлапе вече радостно обърна се към младия господин казвайки: «Много ви благодаря, нека Господ ви помага!». Шокиран от случилото се, младият служител не знаел какво да каже и само с погледа си изпратил отделачаващите се деца. Качвайки се обратно в колата, той погледнал още веднъж драскотините и решил никога да не поправя надрасканото. В същото време сякаш някакъв глас му казвал тихо: «Не бързай толкова през живота си, за да не е нужно някой да хвърля тухла по теб, за да го забележиш!» Господ Бог живее в нас и ни говори. Понякога трябва да хвърли тухла по нас, когато нямаме жалание да го слушаме, за да намалим скоростта в живота си и да послушаме какво има да ни каже. Решаваме ние – искаме ли да Го чуем или не? Днес ни говори чрез устата на Йоан Кръстител: »Покайте се, понеже е близо Царството небесно». Може би изневерихме на това Царство чрез смъртни грехове? Може би това Царство едва диша, изпаднало в летаргия. Може би е слабо, може би е покрито с прах от ежедневното бързане. Потресяващи са думите на Йоан Кръстител. Потресяващи и нечути. Ето чухме ги и днес в Евангелието и какво? От едното ухо влезе, а от другото излезе. Толкова предколедни периоди преживяхме, толкова възможности за промяна на живота и за обръщане, дадени ни от Бога. И какво? Йоан продължава да вика в пустинята на съвременния свят. Никой не се отнася сериозно към неговите наставления. Наричат го катастрофил, понеже никой не иска да признае че има какво да изправя в живота си, да променя, да прочиства… Свети Йоан вика, а светът гледа на него като на чудо, като на ошелник, извънземен. Когато някой го слуша, не взима думите му насериозно и с желание да изправи собствения си живот, а колко по-голямо е желанието да изправяме живота на другите. Толкова много желаем да поправяме другите… А аз самият ще се поправя ли? Нямам нужда от промени. Човек трябва да има много смирение, за да приеме думите на Св. Йоан и да си каже, че той е прав. Но за това е необходимо още да не се правим на глухи. В бързината на предколедната подготовка, покупки и грижи, не остава време на размисъл, за вслушване в толкова, на пръв поглед, далечни неща.Преди 2000 години се е родил Спасител, но учудващо малко хора са Го приели, и то хора, които изповядват вярата в Него! По техните пътища все още има твърде много завои, технитят живот е все още много усложнен. Техните уши са изпълнени с шума и трясъка от ежедневието, а сърцата им - твърди като камък. Къде е пшеница и къде са плевелите в живота ми? Дали трябва да чакаме последния съд, за да направим тази селекция? Нека се връщаме често в мисълта си към думите на Св. Йоан Кръстител и да опитаме да намалим темпото на живота си. В тишината говори Бог. Това се блажени моменти. Може вместо да се подготвяме за празниците, да се подготвим за идването на Господа! Една от първите крачки е активното участие в адвентните тридници, искрена изповед, да не бъдем безразлични спрямо Христос, който чука на вратата на сърцето ни. Бог идва непрекъснато в душата ни чрез своя спасителната благодат. Става въпрос да не изпусна тази възможност, да я пренебрегна. Трбва да застана пред Бога. Не е вярно, че не може нищо да се направи срещу злото. Светът може да е по-добър, но при условие, че започваме промяната от себе си, от собственото си сърце. Както казва Александър Солженицин: «линията, разделяща злото от доброто, не минава между държавите, между калсите, между партиите. Тя прерязва всяко човешко сърце, без да подминава никого». Една от адвентните песни казва:»Да подготвим пътя за Господа – да изправяме пътеките Му, да променим своя живот и да се отвърнем от злото». Амин.

Да,...нека приготвим пътя за Господа...,и нека нашато ежедневна молитва към Бога бъде... -
" Боже,...променяй мен..." !!!:) Поздрав! :)

pozdravleniq za posta i privet ot men:) neka Bog da vi blagoslovi!!!!!